ПОЛИВАНЕТО КАТО САКРАМЕНТ
  След сръбнал дядка, зле платен убиец,
посякъл доземи тревите, градинката пред кметството поливам
и аз срещу банкнота дребна. Дими и се катери зелена кръв
по гърбавата сянка на следобеда. В кълбо запърхани, врабчетата
си късат снопчета вода, солта от преживяното да угасят в сърцата си; и мокри са очите на кончетата водни. Цветята си отдъхват от прегръдките
на стръковете-строеваци, като полкови момичета, след избиване на полка и волно блудстват с вятъра, опиянени от сечта. С плясъка на флагове се втурват
капките в земята пръхка   и услаждат корена на всичко със залез отразен и зрял. Ауспухна сажда от квартална моторетка подквасва млякото изстиващо на здрача. Демонски бръшлян търчи към вършето на бряста - да сграбчи висналия камък на луната и да стрие вечността върху площада. Край оградата се размотава без работа едно девойче. Върти се на пета и цицките му драскат мрака
с розовите си боички. Аз знам, че танцът му световъртежен е за мен, защото с него сме две фигурки
с една пружинка под нозете в беззвучната кутия на спящия,
почти несъществуващ град. “Любов и гибел толкова ли си приличат?” –
водата питам. “Всичко е едно, като на свой човек ще ти река…” Там зад чемширите, сред треволяка жив, на щурците край ритниците сънливи, ще прекатуря с поглед пумпала на моето момиче. А водата, старата умница, майката на всичко, ще оставя, както само тя си знае да умие грехопадението на цветята
и телата неопети на тревите.        

Помня, като бяхме деца, с каква огромна радост гледахме поливача на тревите в Морската градина на Варна и как само му се молехме да насочи струята към нас - да ни опръска... а сетне подлагахме шепи под ледената струя и пиехме, пиехме...
Благодаря, Ламята, за това стихотворение!

страхотно!

Пишман ставам, когато някое куче ми изтръгне елемент от иригацията. Псувам, търся дупката, пак псувам. А когато поливах на ръка само си мечтаех със загадъчна усмивка.